Индианско направление


Въведение

Даденото направление изследва две основни алхимични традиции:

  1. Мезоамериканска традиция (Централна Америка)
    Културата на Олмеките (1500 до н.е. – 300 н.е.) като прародител на последвалите мезоамерикански традиции (сапотеки, ацтеки, маи, толтеки).
  2. Андийска традиция (Южна Америка)
    Културата Чавин (900 до н.е.-200 н.е.) като прародител на древните андийски традиции на територията на съвременните Перу и Чили.

Опирайки се на “алхимичните определения”, можем да кажем, че мезоамериканските традиции са ориентирани към подобряване на енергията в тялото и към увеличаване на неговата сила, а андийските традиции имат за цел “събиране” на енергията. Двете традиции в голяма степен са свързани със силите на природата, с влиянието на Луната върху Земята и със силата на мястото, където се е развивала самата традиция.

Андите са от особено важно значение за жените. Първо, защото регионът на южноамериканския континент е разположен на юг от екватора и притежава специфична енергия, или “сила” (както я наричат в латиноамериканската традиция), което оказва положително влияние върху енергийното тяло на жената. Посещенията на тези места са най-плодотворни, когато са в интервал от седем години – за това време организмът на жената преминава през цикъл на пълно обновяване. Второ, влиянието на Луната тук се усеща по начин съвсем различен, от което и да е друго място на Земята. Обикновено женската енергия циркулира в тялото подобно на прилив и отлив в съответствие с 28-дневния лунен цикъл. В Андите тялото на жената реагира на Луната, намирайки се като че ли във фаза на непрекъснат прилив, сякаш Луната е през цялото време там. Това позволява на жената да се намира в постоянна енергийна пълнота.

Благодарение на невидимото, но интензивно въздействие на андийските места на силата, тук са особено ефективни определени алхимични практики, отключващи потенциала на енергийните съдове на тялото.

Както в Южна, така и в Северна Америка, в частност в Мезоамерика, индианците са създавали техники за развиване на това, което ние днес наричаме ”свръхспособности”. Те самите обаче не са определяли това като нещо свръхестествено. Просто съзнателно са подсилвали някои от своите природни качества посредством специални практики или ритуални действия.

Така са се появили комплекси, съставени от специфични движения и статични позиции на тялото, чрез изпълнението на които индианците достигали определени състояния на разширяване на съзнанието си. Тези състояния им позволявали да увеличават спектъра на собственото си възприятие и посредством това да достигат все по-високи равнища на взаимодействие с природата. Подобно взаимодействие е било резултат от вътрешни, а в последствие и от външни, промени в живота на индианците.

Достигналите до нас практики днес могат да се считат за уникални техники на работа с тялото и съзнанието, защото помагат за пресъздаването на онези функции, които човек почти напълно е изгубил, в резултат на откъсването си от естествения природен ритъм.

Не можем да отречем, че общуването между човека и природата днес далеч не е съвършено. В този смисъл “езикът”, който предлага Латиноамериканска линия на практики – “език” на осъзнато взаимодействие между човека и силите на земята, водата, огъня, вятъра, камъка и природните сили като цяло – е запазил естествеността си. Този “език” е жив и който възнамерява да го овладее, действително ще получи от природата “обратна връзка”. Искреността на намеренията, уважението към традицията и усилието, насочено към развитието в рамките на Латиноамериканската линия на практики, е позволявало на индианците в древността, и позволява на човека и днес, да разкрие и по-пълноценно да използва потенциала си.